Наченки на държава

През VI и първата половина на V в. пр. Хр. центърът на политическата власт на бесите са западните части на Пловдивското поле, а източните му части са населявани от голямото тракийско племе на одрисите. След създаването на Одриската държава към средата на V в. пр. Хр., тя започва да играе доминираща роля и в тези земи и поглъща държавното обединение на бесите.

В средата на IV в. пр. Хр. Древна Македония се издига като първостепенен военнополитически фактор в Югоизточна Европа. През 342 г. пр. Хр. нейният владетел Филип II сломява съпротивата на траките и ги покорява. Той добре преценява важното географско и стратегическо положение на тракийското селище на Небет тепе и го превръща в опорен пункт на по-сетнешната експанзия. Древните автори отбелязват, че градът е дело на Филип, заради което носи неговото име - Филипополис. Траките възприемат това име и го превеждат като Пулпудева. Въпреки кратката македонска колонизация в Тракия, средата на IV в. пр. Хр. се смята за начало на нейната урбанизация. След IV в. пр. Хр. Филипополис израства като политически и икономически център на Тракия. Построени са нови крепостни стени, които опасват Трихълмието.

Разпространението на монетите с надпис „Одриса” в града и неговия регион и данните от археологическите проучвания показват, че през този период градът и неговата околност са населявани от одрисите. Някои изследователи смятат, че тракийското име на града в края на III - II в. пр. Хр. е било Одриса и той е бил главен политико-административен център на Одриската държава. Древногръцкият историк Полибий в своите „Истории” описва превземането на Филипопол от македонския владетел Филип V през 189 г. пр. Хр. Ето част от неговия разказ:

„... Той потеглил с войската си срещу варварите. Прекосявайки Тракия през средата ù, той нахлул в земите на одрисите, бесите и дентелетите. Когато достигнал до тъй наречения Филипопол, жителите му побягнали в съседните планини и той превзел града с пристъп. След като пребродил цялата равнина и изтребил някои от жителите, а от други получил уверения в лоялност, той се оттеглил като оставил във Филипопол гарнизон. Този последният обаче бил прогонен от одрисите, които се отрекли веднага от дадените на Филип обещания...”

Този период на всестранен разцвет на тракийското общество е богато документиран с археологически материал. Траките били отлични воини, строители, земеделци, скотовъди, рудари и занаятчии. Най-значимата находка е изключителното Панагюрско златно съкровище, което се съхранява в Археологическия музей в Пловдив. То е изработено от чисто злато с тегло 6,154 кг вероятно в малоазийския град Лампсак и е не само шедьовър на тракийската торевтика, но и важно свидетелство за политическите отношения на династическите домове и Мала Азия.

Римска провинция

От I в. пр. Хр. започва римската експанзия в земите на траките. Филипопол и неговият район стават арена на жестоки кръвопролитни борби. През 72 г. пр. Хр. римският пълководец Марк Теренций Варон Лукул за първи път завладява поречието на Марица, включително и Филипопол, който римляните наричат Тримонциум ( град на трите хълма).

Римляните правят тракийските владетели свои васали. През 15 - 11 г. пр. Хр. избухва голямото въстание на бесите начело с техния жрец Вологес. Съпротивата на едно от могъщите тракийски племена е смазана и част от него е поробена и продадена далеч от Тракия, а друга част по-късно е преселена в днешна Добруджа. До 45 г. сл. Хр. съществува васално на Рим тракийско царство, в което са включени и земите на днешната Пловдивска област. През 21 г. избухва голямо въстание на одриси, дии и койлалети. Те обсаждат дори Филипопол, където е резиденцията на римското наместничество.

През 26 г. траките северно от Филипопол до Стара планина отново вдигат въстание, но пак са победени. Най-вероятно през 45 г. самостоятелността на тракийското царство е ликвидирана и император Клавдий създава римската провинция Тракия. Остава споменът, съхранен от римския историк Тацит, за мъжеството и храбростта на траките в безнадеждните битки.

Пловдивското поле е важният кръстопът, където се пресичат основните сухопътни артерии през римската епоха, свързващи столицата на империята с Мала Азия, Беломорието, Мизия и Дакия. Филипопол е важна точка на диагоналния път от Западна Европа за Константинопол. Същевременно е крайна станция на римския път от Ескус на Дунава през Троянския проход на Тракия. Открити са части и от продължението на този път на юг през Родопите за Егейско море.

Античният град

През I-IV в. Филипопол се превръща в най- големия град (метрополия) на провинция Тракия. Тук, за първи път във вътрешността на Тракия, започват да се секат „псевдоавтономни” монети, предимно от бронз. Императорите Домециан (81-96), Траян (98-117) и Адриан (117-138) дават право на града това да става без посредничеството на римските легати, управлявали временно.

За Филипопол е важно да се отбележи наличието на двата основни компонента, характерни за топографската структура на гръцкия град от архаичната и класическата епоха- акропол на Трихълмието и град в равнината южно, югоизточно и югозападно от него. Голямо е сходството с гръцкото, главно малоазийско градостроителство. Крепостната стена в по-ранните периоди е обхващала само Трихълмието и едва във втората половина на II в., при император Марк Аврелий, е ограден и градът в равнината. Филипопол е единственият античен град в българските земи, на който е изяснена почти цялата улична мрежа благодарение на археологическите разкопки през последните десетилетия.

Територията му е окончателно планирана през II в. на принципа на ортогоналната (правоъгълна, или т.нар. Хиподамова) система с улици, ориентирани в четирите посоки на света, с отклонение от 16° в посока североизток-югозапад, в зависимост от основните за района северозападни ветрове. Те са настлани с големи сиенитни плочи с различна геометрична форма, ограничени от двете страни с бордюри, снабдени с водопроводна мрежа и солидна канализация.

Двете главни улици, които са в основата на римския градоустройствен план- декуманусмаксимус и кардомаксимус, се пресичат на форума и разделят равнинния град на четири равни части. Улиците очертават кварталите (инсули), които са правоъгълни и заемат различна площ според построените в тях важни обществени или жилищни сгради, които са три вида.

Първите са от т. нар. блоков тип с площ от около 200 кв. км. и са принадлежали на гражданите с ограничени финансови възможности. Вторият тип са с обособени жилищно-представително и стопанско-занаятчийско ядро. Третият тип са най-представителни домове, т. нар. резиденции с жилищна, стопанска и представителна част.

Важен елемент в плана на античния град е оформлението на централното градско ядро (агора-форум), който съвпада с центъра на съвременния град. Същинският площад - ареята,има форма на правоъгълник с размери 113, 60 на 99,40 м. Множеството магазини показват, че първоначално агората е имала търговски характер. По-късно е преустройвана неколкократно и на нея се появяват множество статуи на видни личности. Престава да съществува в средата на V в. след големите хунски нашествия.

На север от нея по оста агора - стадион - амфитеатър са разположени монументалните обществени сгради - термите под сградата „Балкан“ и хотел „България“, които впечатляват с внушителните си обеми, мозаечни настилки и облицовки. Наблизо е и одеонът (малкият театър). Предполага се, че тук е била и сградата на съкровищата. Тези постройки са обединени посредством малки площади и стройни колонади.

Ансамбълът завършва на север със стадиона, разположен в ската между Сахат тепе и Трихълмието. Тази внушителна сграда е била построена по времето на император Марк Аврелий и е побирала около 30 000 души.

В началото на II в. в града се появява нов важен акцент - театърът, разположен над южния вход на съвременния тунел. Тук е постигнато невероятно единство на природна даденост и архитектура. Разкрит от пловдивските археолози и възстановен в началото на 80-те години на XX в., Античният театър на Филипопол е сред най-значимите от времето на Римската империя.

Великолепието на Филипопол впечатляват мнозина от древните автори. Най- известното описание е на древногръцкия писател от II в. Лукиан от Самосата, който е познавал с най-големи подробности живота във Филипопол и е единственият античен писател, чието свидетелство на очевидец е запазено до наши дни. Ето част от неговите диалози:

Херакъл:

Виждате ли, Хермесе и Философийо, две планини - най-големите и най-красивите от всички планини (по-голямата е Хемус, а срещу нея е Родопа), лежащото помежду им плодородно поле, което започва от самите им подножия, и издигащите се три прекрасни хълма, разположени изключително красиво, които съвсем не са безформени в грапавината си, а сякаш представляват множество крепости на лежащия под тях град. Защото вече се вижда и самият град.

Хермес:

Кълна се в Зевс, Херакле, най-големият и най-красивият от всички градове. Наистина отдалече блести красотата му. И една огромна река преминава покрай него, като го докосва съвсем отблизо.

Херакъл:

Това е Хеброс, а градът е дело на прочутия Филип…

В средата на III в. Филипопол преживява една от най-големите трагедии в своята история. Готски племена преминават Дунав през 250 г., обсаждат, превземат и разрушават напълно града, в който според историка Амиан Марцелин избиват 100 000 души. Археологическите разкопки свидетелстват за неизмеримите страдания с дебел пласт опожарени останки.

Филипопол се съвзема и възкръсва от пепелищата и строителството на обществени сгради продължава и в периода IV-VI в. Повечето от тях са свързани с разпространението на християнството. Началото на християнската проповед тук е поставено 30 години сл. Хр. от апостол Ерм - един от 70-те Христови апостоли, който създал първата християнска общност в града. Той е ученик на апостол Павел и е изпратен от него с евангелизаторска мисия в Тракия. Той е избран за пръв епископ на Пловдивската епархия и ръководи църковната област до 54 г. При започналите на Балканите гонения на християните от римската власт в края на I в. приел мъченическа смърт и бил канонизиран като светец от църквата.

В края на управлението на император Диоклециан (284-305) Пловдивският край става арена на засилени гонения срещу християните. Известни са 38-те пловдивски мъченици, които били посочени при Източната порта на акропола на Филипопол- сегашната Хисар капия. Те са жестоко изтезавани, но не се отказали от вярата си.

След официалното признаване на християнството от император Константин Велики в 313 г. е обособена църковна област, известна като Филипополска епархия.

Най-значимата от новите обществени сгради през IV в. е раннохристиянската базилика, посветена на апостол Павел, който векове наред е изключително почитан в Пловдив. Тя е разположена в укрепения град в близост до днешната католическа църква „Св. Лудвиг“. Впечатлява със своя архитектурен план и богата вътрешна декорация, а по своите размери и обем се явява най-голямата базилика от този период в българските земи, съизмерима само с най-представителните епископски базилики и катедрали на Византийската империя.

В близост до базиликата на Филипопол е разкрита и антична синагога. Молитвената зала е покрита с мозаечен под. В полето на средното пано е изобразен седмо-свещник (менора). Това е единствената археологически засвидетелствана антична синагога в българските земи - доказателство за големия приток преселници от Изтока, предимно богати търговци и занаятчии.

Малката базилика на Филипопол е била разположена в източните покрайнини на античния град, непосредствено до вътрешното лице на крепостната стена с кула от II – IV в. Църквата била близо до източния некропол на града и до мартириона на 37-те филипополски мъченици край пътя за Константинопол. Базиликата е изградена през втората половина на V в.

През този период са построени и два огромни акведукта, които повтарят по-стари трасета и осигуряват на населението на Филипопол чиста питейна вода от Родопите. От това време е и късноантичната жилищна сграда „Ейрене“ в Пловдив. Не е изключено тук да са се извършвали християнски обреди и къщата да се е превърнала в една от т. нар. „домашни църкви“.