Постановката ще се играе в дом на културата "Борис Христов"
Постановката е по романа "Възвишение" на Милен Русков
Драматизация – Александър Секулов и Иван Добчев
Сценография – Ивайло Николов
Костюми - Ива Гикова
Музика – Асен Аврамов
Оръжие и специални ефекти - Манол Ружинов
Фотограф - Георги Вачев, www.georgivachev.com

Участват:
Бойко Кръстанов, Красимир Василев, Асен Блатечки, Ивайло Христов, Петър Тосков, Венелин Методиев, Христо Пъдев, Станислав Ганчев, Троян Гогов, Стилиян Стоянов, Тихомир Кутев, Симеон Алексиев, Красимир Доков/ Тодор Генов, Иво Танев, Анди Райчев, Русалина Чапликова, Елена Кабасакалова, Лазарина Коткова, Светлана Мановска, Радина Думанян, Екатерина Георгиева
Историята проследява съдбата на Гичо и Асенчо- малко бунтовници,  малко разбойници- в авантюрите им с четата на Димитър Общи преди и след обира на хазната в Арабаконак.  Тези нашенски "револуционери" и за джоба си ще се погрижат,  но и народа ще освобождават и "возвисяват". Който не иска с добро- с бой!  Авантюрите,  в които актьорите  Асен Блатечки, Бойко Кръстанов и Красимир Василев попадат, пътувайки  към свободата, ще ви разсмеят до сълзи. Надеждите им ще ви разплачат!  И накрая ще ви "Возвисят"!
За тази "Револуция" няма да прочетете в учебниците.  Героите на Възраждането са без грим и фалшив патриотизъм, а  стилизираният възрожденски език връща спомена за благия говор на нашите баби и дядовци.
Това е  "Възвишение",  дългоочакваното събитие на театралния сезон.

Смелият роман Възвишение на Милен Русков предизвика истинска буря в литературното ни битие и съвсем заслужено обра овациите на читатели и критика. Дали театралното представление по книгата ще постигне същото?
Когато преди две години публикувахме Горски пътници – статия за третата книга на Милен Русков, знаехме ясно – това бе ”едно от литературните явления на годината”. Същото или много подобно бе заключението на десетки други журналисти и литературни критици. Онова, което не знаехме, обаче, бе какво ще последва – огромният комерсиален успех на книгата, разпродадените тиражи, преизданията и нестихващия интерес към приключенията на Бай Гичо и Асенчо из балканските сукаци, възрожденските къщи и опасния лабиринт на Делото. Чудихме се кой първи ще се престраши да посегне към трудната, но иначе много интригуваща основа, която дава Възвишение – българското кино или театър. Професор Иван Добчев и Александър Секулов наклониха нещата в полза на театъра.
Пригаждането на толкова своеобразна като стил и изказ книга към театралния формат несъмнено е било сложно, но не по-малка е била трудността в намирането на актьори, които правдиво да представят главните персонажи във Възвишение. Още повече, че за външния вид на Гичо и Асенчо не е написано почти нищо и всеки читател си ги представя по свой собствен начин. Затова и намираме за особено смело решението на Добчев да повери водещите роли на двама изключително млади актьори – Бойко Кръстанов (познат ни от Стъклен дом, но много по-убедителен тук) и Красимир Василев, които отлично са се преборили с възрожденския език и нелеките характери на персонажите си. Асен Блатечки пък раздава заповеди и попръжни като Димитър Общи – и нищо че не е рус като истинския (и литературния) революционер, но пък достоверно предава непокорния дух, самоувереността и, уви, глупостта на Общи, който толкова пламенно гори в Делото, че накрая почти собственоръчно го проваля.
Декорът е оскъден и няма как да знаем дали това е била предварителната идея или наложеното от обстоятелствата положение, защото някакви си десетина дни преди премиерната дата на Възвишение, сцената на местния Драматичен театър изгоря заедно с кулисите и част от реквизита на представлението. Спартанският декор обаче ни дава възможност да съсредоточим вниманието си изцяло върху актьорската игра, а тя компенсира и някак успява да предаде цялото действие от книгата по един на места странен, а на други – съвсем естествен начин. Хуморът е запазен и умело вплетен в действието, особеностите на изказа – също. Разлики, разбира се, има – няма и как иначе, защото това не е огледален образ на книгата, а отделно произведение, базирано на нея. Музиката на Асен Аврамов е семпла и особено на място, а появяващите се от време на време женски лица (хитроумно рамкирани) са самодивските гласове, които задават настроението и разделят отделните сцени в представлението.